Когато Адам Драйвър влезе в една стая, трудно може да остане незабелязан. Висок почти два метра, с лице, което сякаш нарочно отказва да се подчини на класическите холивудски пропорции, и с онова постоянно усещане за скрита вътрешна енергия, той е от хората, които камерата не просто снима – тя се опитва да разгадае. Може би затова през годините около него се натрупаха толкова определения. Странен. Интензивен. Неконвенционален. „Ugly-hot“. Човек, който изглежда така, сякаш може или да ви прочете Чехов, или да пробие стената с глава.
Само че колкото повече Холивуд се опитва да обясни Адам Драйвър, толкова по-интересен става отказът му да участва в това обяснение.
Той не обича особено славата. Не се възприема като секссимвол. Не изпитва удоволствие да гледа собствените си изпълнения и понякога предпочита изобщо да не го прави. Не смята, че след като е изиграл една роля, непременно трябва да я разопакова пред журналисти като куфар на летищна проверка и да обясни откъде е дошла всяка емоция. Дори идеята, че актьорът трябва непрекъснато да бъде видим, сякаш противоречи на разбирането му за професията.
Защото Драйвър вярва в обратното.
За него част от работата на актьора е да остане анонимен. Да наблюдава, вместо постоянно да бъде наблюдаван.
И точно тук започва истински интересната история.
Преди Холивуд имаше едно провалено пътуване до Калифорния
Историята на Адам Драйвър не започва с онази удобна митология, в която бъдещата звезда още като дете знае, че един ден ще стои на червения килим.
Да, интересува се от актьорството. Участва в училищен театър, движи се с театралните деца и обича киното. Но пътят му към професията е всичко друго, но не и праволинеен.
След неуспешен опит да бъде приет в Juilliard той решава да направи онова, което толкова добре звучи в биографиите на успелите актьори: да замине за Лос Анджелис почти без пари и някак да накара мечтата да проработи.
Само че подобни истории са романтични най-вече когато вече знаем щастливия им край.
Колата му се поврежда в Тексас. Когато най-накрая достига Санта Моника, парите практически са свършили. След два дни е принуден да се върне у дома – само броени часове след като демонстративно се е сбогувал с приятелите и семейството си, убеден, че напуска стария живот завинаги.
Това е почти комична сцена, ако не си човекът, който я преживява.
Бъдещата холивудска звезда отново е вкъщи. Работи каквото намери – коси тревни площи, продава прахосмукачки, занимава се с телемаркетинг и работи в McDonald’s.
Кариерата сякаш е приключила, преди изобщо да е започнала.
После идва 11 септември 2001 г.
И животът му поема в посока, която вероятно никой сценарист не би избрал за бъдещия Кайло Рен.
Морската пехота и животът без излишното
След атентатите 18-годишният Драйвър постъпва в американската морска пехота. Това решение променя не само ежедневието му, а начина, по който започва да гледа на себе си.
И странното е, че той обиква този живот.
Военната дисциплина, физическото натоварване, чувството за принадлежност и почти пълното заличаване на индивидуалния комфорт му дават нещо, което по-късно ще пренесе и в актьорството: концентрация.
Драйвър говори за военния опит почти философски. Когато самоличността, вещите и удобствата бъдат отнети, обяснява той, започваш по-ясно да разбираш какво искаш да направиш, когато свободата отново бъде твоя.
Неговата военна кариера обаче приключва неочаквано.
След близо три години служба Драйвър претърпява инцидент с планински велосипед и е освободен по медицински причини с почести.
За млад човек, който е намерил посока и идентичност, това е жесток обрат. Но от него остава нещо важно: нова мярка за трудното.
След морската пехота театралното училище вече не изглежда толкова страшно.
И когато Драйвър отново кандидатства в Juilliard, този път е приет.
В Juilliard пристига не мечтател, а морски пехотинец
Това обаче не означава, че преходът е плавен.
Представете си клас по актьорско майсторство, пълен с млади хора, които обсъждат сцени, мотивация и емоционална уязвимост. И сред тях влиза човек, който до неотдавна е живял според дисциплината на морската пехота.
Драйвър по-късно признава, че интензивността му е била прекалена за част от състудентите му. Отношението му изглеждало агресивно и понякога карало хората около него да плачат.
На 17, казва той, искал просто да бъде харесван, забавен и приет. Когато се връща отново към актьорството, вече носи със себе си житейски опит, който променя отношението му към самото изкуство.
И може би точно там се ражда особената сила, която години по-късно ще направи присъствието му толкова разпознаваемо.
Драйвър не изглежда като човек, който играе, за да бъде харесан.
Изглежда като човек, който е дошъл да свърши работа.
Театърът, четирите целувки и жената, която остана
През 2000-те той постепенно си проправя път в театъра. Работи много, понякога почти абсурдно много. В един период участва едновременно в две постановки и по собствените му думи се оказва в необичайната ситуация да се целува с четирима души на ден заради репетициите и сцените.
След което се прибира при приятелката си.
Затова, шегува се Драйвър, количеството паста за зъби и вода за уста в живота му по онова време било сериозно.
Приятелката е Джоан Тъкър, с която се запознава като студент и която по-късно става негова съпруга.
Тази част от историята му рядко създава сензации. И може би точно затова е показателна. Докато публичният образ на актьора постепенно се превръща в обект на любопитство, личният му живот остава сравнително далеч от машината, която превръща романтичните отношения на знаменитостите в сериал без последен епизод.
При Драйвър сякаш постоянно съществува граница.
Публиката може да получи ролите.
Но не е задължително да получи и всичко останало.
„Girls“ и мъжът, който не вярва, че е красивият герой
Големият пробив идва с Girls.
Първоначално Драйвър гледа с подозрение към телевизията и дори не е особено убеден, че иска да тръгне в тази посока. После малкият сериал, който му се струва почти като нещо направено „в мазето на приятел“, започва да расте. Заедно с него растат и хората в него.
Неговият Адам Саклър е странен, сексуален, груб, уязвим, понякога неприятен и почти винаги труден за категоризиране.
С други думи – идеална роля за Адам Драйвър.
Но се случва и нещо друго.
Хората започват да го възприемат като секссимвол.
Самият той изглежда почти озадачен от идеята. Когато в сценарий вижда описание на персонажа като „красив дърводелец“, първата му реакция е, че ролята вероятно ще бъде дадена на някой друг.
Това несъответствие между начина, по който той вижда себе си, и начина, по който публиката започва да го вижда, скоро ще се превърне в цял културен феномен.
Когато Холивуд не знае дали си красив, просто измисля нова категория
Малко актьори са били обсъждани по толкова странен начин заради външността си.
За Драйвър се появяват определения като „ugly-handsome“ и „sexy ugly“. Самият той е наричал себе си „неконвенционален водещ актьор“, но има съществена разлика между самоиронията и това медии да превърнат нечие лице в обществен дебат.
Всъщност точно тук историята му казва нещо любопитно за Холивуд.
Индустрията е прекарала десетилетия в създаване на сравнително тесен шаблон за това как трябва да изглежда актьорът в главната мъжка роля. Симетрия, правилни черти, определен тип челюст, усмивка, която спокойно може да продава часовници между два филма.
Драйвър не се вписва в този калъп.
Но камерата го обича.
Не въпреки лицето му, а заради него.
То може да бъде заплашително в един кадър и почти детски уязвимо в следващия. Красотата му не е декоративна. Тя е драматична. Лицето му се променя според човека, когото играе.
И може би точно затова опитите да бъде поставен в категорията „красив“ или „грозен“ винаги звучат малко нелепо. Драйвър просто доказва колко ограничени са самите категории.
После дойде Кайло Рен – и анонимността приключи
Star Wars променя мащаба.
След Girls Драйвър вече е разпознаваем актьор. След Кайло Рен той става човек, когото могат да познаят дори деца на улицата.
The Force Awakens се превръща в глобален феномен, а Драйвър изведнъж се оказва в центъра на една от най-разпознаваемите филмови вселени в историята.
И все пак неговият Кайло Рен не е традиционен злодей. Под маската има объркан, гневен и болезнено несигурен млад мъж. Силата на героя не идва само от заплахата, а от усещането, че всеки момент може да се разпадне.
Тъкмо тук физическата мощ и емоционалната нестабилност, които Драйвър умее толкова добре да съчетава, се превръщат в огромно предимство.
Но за актьор, който смята способността да наблюдава незабелязано за част от професионалния си инструментариум, подобна известност има цена.
Тук се появява големият парадокс на Адам Драйвър.
Славата му дава свобода. Той не отрича това. Парите и успехът позволяват на актьора да избира, да прави други неща, да работи с режисьорите, които го интересуват.
Но славата едновременно отнема нещо необходимо за самата работа.
Анонимността.
Актьорът трябва да наблюдава хората. Да слуша начина, по който говорят. Да забелязва малките жестове, неловките паузи, начина, по който някой сяда, когато е уморен, или се усмихва, когато лъже.
Как правиш това, когато всички гледат теб?
„Marriage Story“ и моментът, в който вече никой не можеше да го нарече просто Кайло Рен
Ако Star Wars превръща Адам Драйвър в световна знаменитост, Marriage Story показва защо би било грешка славата му да бъде измервана единствено с размера на франчайза.
В драмата на Ноа Баумбах той играе Чарли – театрален режисьор, чийто брак с Никол, изиграна от Скарлет Йохансон, се разпада не с една голяма експлозия, а с десетки малки натрупвания. Любовта все още съществува някъде под гнева, но вече не е достатъчна, за да спаси общия им живот.
Тук Драйвър използва точно онова противоречие, което прави присъствието му толкова интересно. Огромен мъж, способен физически да изпълни целия кадър, изведнъж изглежда безпомощен. В знаменитата сцена на кавгата между Чарли и Никол гневът преминава в жестокост, после в срив, а накрая остава човек, който буквално е паднал на колене пред разрушенията, които двамата са си причинили един на друг.
Това е актьорството на Драйвър в най-чистата му форма – без желание да бъде красив, симпатичен или героичен.
Само болезнено човешки.
От средновековна Франция до фамилията Gucci
След Кайло Рен Драйвър би могъл спокойно да се установи в зоната на сигурните холивудски блокбъстъри. Вместо това кариерата му става все по-непредвидима.
Особено интересни са двете му поредни срещи с Ридли Скот.
В The Last Duel Драйвър влиза в света на средновековна Франция като Жак Льо Гри – харизматичен и привилегирован мъж, около когото филмът постепенно изгражда далеч по-мрачен образ. Историята е разказана през различни гледни точки, а персонажът на Драйвър е ключов за един от основните въпроси на филма: колко различно могат да изглеждат властта, желанието и насилието през очите на човека, който ги упражнява, и човека, който ги понася.
Това е неприятна роля именно защото Льо Гри не се възприема като чудовище.
И Драйвър не го играе като карикатура.
Само няколко месеца по-късно идва House of Gucci и сякаш някой е завъртял жанровия калейдоскоп докрай. От калта, мечовете и феодалната Франция Драйвър се озовава сред италианска мода, семейни интриги, пари и лукс.
Като Маурицио Гучи той отново избира сдържаността. Около него персонажите могат да бъдат шумни, екстравагантни и почти оперни, докато неговият Маурицио започва като по-тиха фигура – наследник, който сякаш не е напълно сигурен дали изобщо иска товара на фамилното име.
После постепенно се променя.
Това е друга страна на Драйвър. Той не е актьор, който винаги трябва да бъде най-шумният човек в сцената, за да я контролира. Понякога е достатъчно просто да стои там и да остави зрителя да се пита какво точно се случва зад лицето му.
„Ferrari“ и човекът, който носи тежестта на собствената си легенда
С Ferrari тази способност достига до особено подходящ персонаж.
Драйвър влиза в ролята на Енцо Ферари не като младия човек, който тепърва изгражда легендата, а като мъж, който вече живее вътре в нея и усеща тежестта ѝ.
Това е важна разлика.
Филмът не се интересува просто от красиви автомобили и скорост. Зад волана стои човек, притиснат от финансови проблеми, лични тайни, загуба и необходимостта непрекъснато да поддържа машината – и в буквалния, и в метафоричния смисъл – в движение.
Драйвър играе Ферари със сдържаност, която на пръв поглед изглежда почти студена. Но под нея има напрежение. Той носи костюма като броня, говори премерено и рядко позволява емоциите да излязат напълно на повърхността.
Това е любопитно продължение на една тема, която преследва много от най-силните му роли.
Мъжете на Адам Драйвър често изглеждат силни отвън и хаотични отвътре.
Кайло Рен има Силата, но не може да контролира себе си. Чарли в Marriage Story е успешен режисьор, който не може да спаси собствения си брак. Маурицио Гучи наследява едно от най-известните имена в света, но фамилията постепенно се превръща в капан. Енцо Ферари изгражда машина, превърнала се в символ на скоростта и контрола, докато личният му живот е изпълнен с неща, които не може да контролира.
Това едва ли е случайно.
Драйвър сякаш постоянно е привлечен от хора, при които външната сила и вътрешната несигурност съществуват едновременно.
И точно там е най-добър.
Човекът, който не иска да гледа Адам Драйвър
Има още една особеност, която почти идеално допълва характера му.
Драйвър не обича да гледа собствените си изпълнения.
Причината не е кокетство. Проблемът е в окончателността – вижда нещо, което вече не може да промени, и това го измъчва.
Тази неприязън стига толкова далеч, че веднъж напуска интервю, когато е пуснат запис на неговото изпълнение на песента от Marriage Story.
Отстрани подобна реакция лесно може да бъде обявена за ексцентричност.
Но има и друго обяснение.
За Драйвър актьорството е процес, а не продукт за собствена консумация. Работата приключва, когато сцената е направена. След това тя принадлежи на режисьора, монтажа и публиката.
Любопитното изключение е Star Wars. Там той гледа филмите, защото визуалният мащаб на продукцията е толкова голям, че по време на снимките често няма реална представа как в крайна сметка ще изглежда светът около героя му.
Което е прекрасна ирония.
Човекът, който не понася да гледа себе си, прави изключение, когато около него има достатъчно космически кораби.
„Какво бих могъл да добавя? Нищо.“
Същият принцип важи и за начина, по който говори за ролите си.
Драйвър не изпитва особена нужда да обяснява подробно как е достигнал до дадена емоция, какво е мислел в определена сцена или как публиката трябва да разбира персонажа.
След като филмът вече го е казал, защо актьорът трябва да го казва отново?
„Какво бих добавил, което ще го направи по-добро?“, пита той.
Отговорът му е прост.
„Нищо.“
Това е почти радикална позиция в съвременната култура на безкрайното съдържание.
Днес не е достатъчно актьорът да направи филм. Той трябва да направи интервю за филма, после подкаст за интервюто, да разкаже как се е подготвял, какво е закусвал по време на снимките и вероятно какъв аромат е имала стаята, когато е прочел сценария за първи път.
Драйвър сякаш казва: гледайте филма.
Това би могло да изглежда като студенина, ако режисьорите не описваха друг човек – отдаден, прям и готов да поема рискове. Особено силно е творческото му партньорство с Ноа Баумбах, с когото работи многократно през годините.
Той може да бъде затворен към публичното обяснение на процеса именно защото очевидно е толкова отворен към самия процес.
Странен ли е всъщност Адам Драйвър?
Вероятно.
Но кой точно определя нормалното?
Мъж, преминал от морската пехота през Juilliard до Star Wars, едва ли ще се държи като човек, отгледан в лаборатория за идеални телевизионни интервюта.
По време на снимките на The Force Awakens Драйвър понякога остава в образ и между дублите, включително запазвайки шлема на Кайло Рен, макар самият той да не определя себе си като method actor.
Не обича да бъде наблюдаван.
Не обича да гледа себе си.
Не обича да обяснява вече изиграни сцени.
Не разбира напълно защо хората го смятат за секссимвол.
И въпреки това не изглежда да мрази хората, които го разпознават.
Понякога просто моментът е… неподходящ.
Веднъж фен иска снимка с него непосредствено след сериозна автомобилна катастрофа. Драйвър се оказва на абсурдната фотография с кафе и банкнота от 100 долара в ръка, докато парамедици се движат на заден план.
И все пак той позира.
С децата отношенията са още по-забавни. Те го поздравяват с „Добро утро, Кайло Рен“, а той отговаря в същия дух, че Кайло просто се нуждае от кафето си.
Трудно е това да се съчетае с образа на високомерната звезда, която презира феновете си.
По-скоро изглежда като човек, който просто никога не е приел идеята, че успехът му автоматично превръща цялата му личност в обществена собственост.
Холивуд обича етикетите. Адам Драйвър не се побира в тях
Може би затова толкова често го наричат странен.
Не защото Адам Драйвър действително е някакъв холивудски отшелник, а защото отказва да изпълнява една от неписаните роли на знаменитостта – да бъде постоянно достъпна.
Той е актьор, който не иска да бъде собственост на публика.
Звезда, която цени анонимността.
Мъж, когото медиите превръщат в секссимвол без да го уведомят.
Бивш морски пехотинец, който може да бъде Кайло Рен в един филм, сриващ се съпруг в друг, средновековен благородник в The Last Duel, наследник на модна империя в House of Gucci и Енцо Ферари – без да изглежда така, сякаш някоя от тези роли е естественото му място.
Може би именно това е естественото му място.
Да няма такова.
Холивуд е индустрия, която превръща хората в образи, а след това продава образите обратно на публиката. Адам Драйвър направи нещо по-трудно: стана огромна звезда, без напълно да позволи на звездата да погълне човека.
В младостта си той тръгва към Калифорния с убеждението, че ще стане актьор, и само дни по-късно се прибира у дома без пари. След това облича униформата на морската пехота. Губи военната си кариера заради инцидент. Започва отново. Влиза в Juilliard. Работи в театъра. Появява се в странен малък телевизионен сериал. Превръща се в един от най-разпознаваемите злодеи на XXI век. Работи с някои от най-големите режисьори в киното. И някъде по пътя медиите започват да спорят дали е красив, грозен или някаква необяснима комбинация между двете.
Той сякаш никога не е бил особено заинтересован от отговора.
Защото под всички тези определения остава нещо далеч по-интересно – човек, който очевидно приема работата си изключително сериозно, но отказва да приема прекалено сериозно митологията около собствената си знаменитост.
Може би затова Адам Драйвър изглежда толкова необичаен в Холивуд.
Не защото не е създаден за него.
А защото след целия успех, славата, Star Wars, номинациите, червените килими и милионите хора, които вече познават лицето му, една част от него сякаш все още предпочита да бъде човекът в ъгъла на стаята, който мълчи и наблюдава.
Само че вече е почти невъзможно да не го забележим.