Холивуд винаги е обичал героите.
Онези, които спасяват света, обезвреждат бомбата в последната секунда, побеждават терористите, надхитряват серийния убиец или намират начин да оцелеят там, където всички останали отдавна биха се предали.
Мат Деймън обаче се превърна в една от най-големите звезди на своето поколение, правейки нещо далеч по-обикновено.
Той просто се опитва да се прибере у дома.
Отново.
И отново.
И отново.
Веднъж щом забележите тази нишка в кариерата му, става почти невъзможно да я пренебрегнете. Зад войните, автомобилните преследвания, шпионските конспирации, пустините, далечните планети и космическите кораби стои една изненадващо човешка история. В някои от най-важните филми на Мат Деймън героят му е откъснат от мястото, към което принадлежи, и трябва по някакъв начин да намери пътя обратно.
Понякога домът е истинско място.
Понякога е Земята.
А понякога е собствената му самоличност.
Може би именно затова зрителите толкова лесно застават на негова страна. Защото колкото и необикновени да са приключенията му, желанието зад тях е едно от най-обикновените човешки желания.
Да се прибереш вкъщи.
Всичко започва с две момчета, които решават, че могат
Ироничното е, че голямото пътуване на Мат Деймън започва, когато той и Бен Афлек гледат как някой друг разказва собствената си история.
Двамата виждат автобиографичния моноспектакъл Freak на Джон Легуизамо и нещо в тях се преобръща. На сцената стои един човек със собствен материал и сам държи публиката в ръцете си.
Ако той може да го направи, защо и те да не могат? Така започва историята на Добрият Уил Хънтинг.
Деймън и Афлек не чакат някой холивудски продуцент да ги открие, нито стоят пред вратата на поредния кастинг с надеждата телефонът най-после да звънне. Вместо това създават собствената си възможност и написват история, която ще промени живота им завинаги. Филмът превръща двамата млади приятели в носители на „Оскар“ за сценарий и ги изстрелва от периферията право в центъра на Холивуд.
Но по-важният урок вероятно е друг. Мат Деймън разбира колко силна може да бъде добре разказаната история. И никога повече не го забравя.
Актьорът, който винаги знае как да разкаже историята
Има актьори, които умеят да произнасят реплики.
Но има и хора, които просто умеят да разказват всяка история завладяващо.
Мат Деймън е от вторите.
Достатъчно е да го гледате в някое телевизионно интервю. Дори когато разказва нещо, което на хартия би могло да звучи като обикновен холивудски анекдот, той знае кога да направи пауза, кога да даде малък детайл и кога да стигне до финалната реплика.
Историята за това как отказва предложението на Джеймс Камерън да участва в Аватар срещу процент от печалбата, защото е ангажиран с поредицата за Джейсън Борн, се превръща в миниатюрен филм сама по себе си. Същото се случва, когато разказва за разговорите си с Том Круз за безумните каскади в Мисията невъзможна, за импровизациите на Джак Никълсън в От другата страна или дори за това как е дал стероиди на умиращата си котка и я е спасил.
Темите са напълно различни. Механизмът е един и същ. Деймън усеща историята. Знае какво да остави и какво да изхвърли. Знае, че понякога най-важното решение на един разказвач е да се отдръпне.
Точно това прави с Манчестър край морето. Вместо непременно да настоява сам да бъде звездата на филма, който продуцира, той отстъпва водещата роля на Кейси Афлек.
Защото добрият разказвач не пита постоянно: „Как изглеждам аз в тази история?“
Той пита: „Кое е най-добро за историята?“ Резултатът – два Оскара.
Нишката, която свързва кариерата му
А после се появява странният модел.
Повечето големи актьори постепенно се свързват с определен тип кино. Том Круз има екшъна. Хю Грант дълго време беше кралят на романтичната комедия. Лиъм Нийсън превърна отмъщението почти в самостоятелен киножанр.
При Мат Деймън е различно. Неговите герои се прибират. Или поне отчаяно се опитват.
Понякога той самият търси пътя. Понякога други хора трябва да го намерят. Понякога е заседнал в пустинята. Друг път е на друга планета.
А понякога дори не знае кой всъщност е.
„Спасяването на редник Райън“: човекът, когото трябва да върнат
При Стивън Спилбърг моделът се появява почти в най-чистата си форма. В Спасяването на редник Райън Мат Деймън дори не присъства през голяма част от филма.
Той е целта.
Отрядът на капитан Милър, изигран от Том Ханкс, преминава през ада на разкъсваната от войната Франция, за да открие един млад войник. Братята му са загинали и американското командване решава, че поне един син трябва да бъде върнат на майка си.
Райън трябва да се прибере у дома.
Забележително начало за един мотив, който ще преследва кариерата на Деймън десетилетия наред. Преди още да се превърне в екшън герой, той е човекът, когото всички останали се опитват да върнат вкъщи.
Понякога домът е просто Тексас
Следва All the Pretty Horses.
Деймън е Джон Грейди Коул, млад тексаски каубой, който тръгва към Мексико с надеждата да намери работа и може би нещо повече. Вместо това животът му се разпада, а романтичното приключение постепенно се превръща в опасна борба за оцеляване и завръщане обратно в Тексас.
След това идва Gerry на Гюс Ван Сант. Тук метафора почти няма. Двама мъже просто се губят. Озовават се сред безкраен, безразличен пейзаж и започват да се скитат, търсейки път обратно към цивилизацията.
Няма суперзлодей, когото да победят. Няма световна конспирация. Няма ядрена бомба с часовник, който отброява последните три секунди.
Има само онзи древен човешки страх, който вероятно съществува от времето, когато първият човек се е отдалечил прекалено много от огъня на племето.
Изгубих се. Как да се върна?
Джейсън Борн също търси дома си
На пръв поглед поредицата за Джейсън Борн няма нищо общо с този модел.
Там имаме ЦРУ, тайни програми, убийци, преследвания по европейски улици, бой с подръчни предмети и автомобили, които рядко стигат до финалните надписи в добро състояние.
Но махнете екшъна и остава същата история. Джейсън Борн е човек, който не знае кой е. Той е изгубил не географските координати на дома си, а собствената си идентичност.
Миналото му е разбито на фрагменти. Държавата го е превърнала в оръжие. Той притежава умения, които тялото му помни, но съзнанието му не може да обясни.
Затова истинската му битка не е срещу поредния агент, изпратен да го убие. Тя е за правото отново да бъде човек. Да разбере кой е бил. И след това да остави този свят зад гърба си и да води нормален живот.
Домът вече не е Тексас.
Домът е собственото ти „аз“.
„Интерстелар“ обърна историята наопаки
После Кристофър Нолан взема този познат мотив и го превръща в нещо много по-мрачно.
В Интерстелар Мат Деймън е доктор Ман — астронавт, останал сам на ледена, негостоприемна планета. Този път обаче желанието му да се върнеш у дома не го превръща в герой.
Превръща го в предател.
Ман е пречупен от самотата и страха. Инстинктът за самосъхранение постепенно е изял морала му и когато се появява възможност за спасение, той е готов да измами хората, дошли при него, само за да се спаси.
Това е интересната обратна страна на същата тема. Колко далеч би стигнал човек, за да се прибере? А какво би направил, ако е убеден, че никога повече няма да види дома си?
После Марс остана без един астронавт
И тогава дойде Марсианецът. Може би най-чистото въплъщение на цялата кариера на Мат Деймън.
Марк Уотни е изоставен по погрешка на Марс, след като екипажът му го смята за мъртъв. От този момент нататък всичко е изключително просто. Човекът просто иска да се прибере. Това е.
Разбира се, между него и дома има милиони километри космическа пустота, липса на достатъчно храна, ограничени ресурси и дребният проблем, че следващият автобус към Земята не минава във вторник сутрин.
Но точно тук личи защо Деймън е толкова подходящ за подобни истории.
Марсианецът би могъл лесно да се превърне в студено техническо упражнение. Вместо това Уотни разговаря с камерите, шегува се, ядосва се, обяснява плановете си и почти превръща зрителя в единствения си приятел на когото разказва за собственото си оцеляване.
И Мат Деймън отново прави онова, което умее най-добре — кара ни да слушаме. Защото не играе човек, който иска да покори Марс. Играе човек, който отказва да умре сам далеч от дома.
И накрая идва Одисей
Ако всичко това беше внимателно планирано от някой холивудски сценарист, вероятно щяхме да кажем, че прекалява със символиката.
След Спасяването на редник Райън, All the Pretty Horses, Gerry, Джейсън Борн, Интерстелар и Марсианецът, Мат Деймън стига отново до Кристофър Нолан и Одисея.
И получава ролята на Одисей.
Човекът, който е превърнал опитите за завръщане у дома в странна, повтаряща се тема на своята филмография, ще изиграе героя на най-великата история за завръщане у дома в световната литература.
Трудно е да измислим по-подходящ финал. Одисей преживява война, морски чудовища, богове, изкушения, плен и безброй изпитания. Но истинската цел никога не се променя.
Итака.
Пенелопа.
Телемах.
Домът.
Десет години скитане, само за да стигне обратно там, откъдето е тръгнал.
Мат Деймън винаги се прибира
Може би точно това обяснява защо Мат Деймън никога не е изглеждал като типична холивудска звезда.
Има по-ексцентрични актьори. Има по-внушителни екшън герои. Има звезди, които влизат в стаята и сякаш очакват прожекторите автоматично да се насочат към тях.
Деймън винаги е изглеждал по-земен. И точно затова неговите необикновени приключения работят. Защото под тях стои нещо напълно обикновено.
Всеки човек знае какво означава да иска да се върне. Понякога към място. Понякога към човек. Понякога към семейство. Понякога към времето, когато животът е бил по-прост. А понякога към онзи стар вариант на самите нас, преди още да сме се изгубили някъде по пътя.
Може би затова тази странна нишка в кариерата на Мат Деймън изглежда толкова естествена.
Спасяването на редник Райън. All the Pretty Horses. Gerry. Джейсън Борн. Интерстелар. Марсианецът. И накрая — Одисея.
Различни режисьори. Различни десетилетия. Различни жанрове.
Но някъде под повърхността, един и същи човек продължава да върви в една и съща посока.
Към дома.
Мат Деймън не изгради кариера просто като играе войници, шпиони, каубои и астронавти. Той изгради кариера върху една от най-старите истории, които човечеството познава. Историята за човека, който се е изгубил.
И който, независимо колко дълъг и труден е пътят, отказва да спре, докато не намери начин да се прибере у дома.