Когато през 1988 г. става ясно, че Майкъл Кийтън ще бъде новият Батман, публиката не е особено въодушевена. Напротив. Феновете са бесни.
За тях изборът изглежда почти като лоша шега. Батман трябва да бъде мрачен, загадъчен и заплашителен. Човек, който влиза в стаята и сякаш температурата пада с няколко градуса. А Майкъл Кийтън? Той е човекът от Mr. Mom. Бърз, нервен, забавен, с онази особена енергия на мъж, който сякаш винаги е на половин секунда от това да каже нещо неуместно.
Warner Bros. получава десетки хиляди протестни писма. Феновете са убедени, че студиото ще превърне Черния рицар обратно в карикатура.
После филмът излиза.
И спорът приключва.
Batman се превръща в един от огромните кинематографични феномени на 1989 г., а човекът, който според мнозина е трябвало да провали героя, го превръща в нещо ново – тихо, странно, травмирано и опасно. Майкъл Кийтън вече има онова, за което повечето актьори чакат цял живот: роля, която може да го направи безсмъртен.
И няколко години по-късно той я напуска.
Това решение ще промени кариерата му повече, отколкото вероятно някой тогава предполага.
Защото историята на Майкъл Кийтън всъщност не е история за Батман. Не е дори история за голямото му завръщане с Birdman. Тя е за нещо много по-интересно – за странната нужда на Холивуд постоянно да поставя актьорите в удобни кутии и за един човек, който цял живот отказва да остане в тази, която му е отредена.
Първо е „комикът“.
После е „Батман“.
След това става „бившият Батман“.
И всеки път Майкъл Кийтън трябва да започва почти отначало.
Преди Батман имаше един проблем: Майкъл Кийтън беше прекалено добър в това да бъде смешен
Майкъл Кийтън всъщност е роден като Майкъл Дъглас през 1951 г. в Пенсилвания, най-малкият от седем деца. Когато започва професионалната си кариера, обаче, името вече е заето. Така се появява Кийтън – име, което един ден ще бъде изписано върху плакати по целия свят.
Пътят дотам е далеч по-малко бляскав.
Той учи реч в Kent State University, работи в телевизията в Питсбърг, появява се в програмата на Фред Роджърс, занимава се с театър и стендъп, а накрая заминава за Лос Анджелис. Телевизионната комедия Working Stiffs демонстрира естествения му комедиен талант, но сериалът оцелява едва четири епизода.
Парадоксално, провалът вероятно му прави услуга.
Кийтън не иска да прекара кариерата си заключен в ситкоми. Вместо това сериалът го отвежда към Night Shift на Рон Хауърд през 1982 г. – първият момент, в който Холивуд наистина забелязва колко необичайна е енергията му.
Дори тогава студиото се притеснява.
Кийтън играе Били Блейзиковски – приказлив, хаотичен служител в морга, чийто мозък сякаш работи по-бързо от устата му. Играта му е толкова нестандартна, че студиото иска той да бъде заменен. Рон Хауърд и продуцентът Брайън Грейзър го защитават.
И се оказват прави.
Година по-късно Mr. Mom го превръща в истинска звезда. Кийтън играе уволнен автомобилен работник, който остава у дома с децата, докато съпругата му се връща на работа. Това е първият филм, в който името му стои най-отгоре.
Но понякога големият успех е и капан.
Холивуд вижда какво работи и обикновено реагира по най-предвидимия начин: иска още от същото.
Следват Johnny Dangerously, Gung Ho, Touch and Go, The Squeeze. Кийтън се превръща в „онзи забавен, леко невротичен тип“. През 1983 г. се ражда и синът му Шон, а животът му извън камерата започва да придобива значение, което по-късно ще обясни някои от най-необичайните решения в кариерата му.
Но първо идва 1988-а.
Годината, в която Майкъл Кийтън прави два почти противоположни филма и показва колко малко всъщност Холивуд го е разбрал.
Седемнайсет минути хаос, които промениха всичко
В Beetlejuice Тим Бъртън му предлага роля, която Кийтън първоначално дори не разбира.
И отказва.
След среща с Бъртън обаче нещо щраква. Кийтън започва да изгражда героя почти като дете, получило разрешение да отвори всички шкафове с костюми едновременно. Мухъл, коса като след среща с електрически контакт, дрехи, които сякаш принадлежат на няколко исторически периода наведнъж, глас, движения, грим – всичко е прекалено.
И точно затова работи.
Кийтън има само около 17 минути екранно време, но ако попитате някого какво помни от Beetlejuice, вероятността първо да се сети за него е огромна. Той не играе героя толкова, колкото го изобретява пред очите ни.
По-късно ще нарече Beetlejuice любимия филм, който е правил, именно заради творческата свобода.
Но през същата 1988 г. идва и Clean and Sober.
Този път няма зелена коса, ексцентрични костюми или комедиен хаос. Кийтън играе брокер на недвижими имоти, зависим от кокаин, който влиза в рехабилитационен център. Представлението е болезнено, сериозно и почти демонстративно различно от всичко, с което публиката го свързва.
Само че филмът трудно намира аудитория.
Кийтън вече е показал две крайности – може да бъде абсурдно див в Beetlejuice и болезнено уязвим в Clean and Sober.
За голяма част от публиката обаче той все още е човекът от Mr. Mom.
И тогава Тим Бъртън казва: Батман.
„Не мислех за Батман. Мислех за Брус Уейн“
Точно тук Кийтън намира ключа към героя.
Не се опитва да разбере как да играе Батман.
Опитва се да разбере защо Брус Уейн изобщо би станал Батман.
Разликата изглежда малка, но променя всичко.
За Кийтън маската не е истинската самоличност на героя. Тя е следствие. Истинската загадка е човекът под нея – милиардер, който има всичко, което обществото определя като успех, но въпреки това прекарва нощите си облечен като прилеп и преследва престъпници.
Това не е поведение на напълно с всичкия си безгрижен човек.
И Кийтън го разбира.
Неговият Брус Уейн не е съвършеният плейбой, който тайно носи психологическа травма. По-скоро обратното – травмираният човек е истинският, а чаровният милиардер е ролята, която играе пред света.
Дори комедийният опит на Кийтън помага. В сцената с огромната маса между Брус и Вики Вейл неловкостта казва за героя повече, отколкото някакъв грандиозен монолог би могъл.
После идва костюмът.
Тежък, неудобен, ограничаващ движенията. Кийтън трудно чува в него, почти не може да движи врата си, а клаустрофобията му прави преживяването още по-неприятно.
Друг актьор може би би се борил срещу тези ограничения.
Кийтън ги превръща в характеристика.
Щом не може да се движи свободно, Батман няма да се движи свободно. Той ще бъде неподвижен. Сдържан. Ще се обръща с цялото си тяло. Ще изглежда като човек, който буквално е затворен вътре в собствената си броня.
Недостатъкът на костюма става психология.
И когато Batman излиза през 1989 г., протестните писма вече изглеждат като спомен от друг свят.
Човекът, когото никой не искаше за Батман, току-що беше доказал, че може да бъде Батман.
Само че сега идва по-трудната част.
Да реши дали иска да остане такъв.
Да напуснеш ролята, която всички останали биха задържали
След успеха на Batman най-разумният ход е очевиден.
Продължаваш.
Кийтън се връща през 1992 г. за Batman Returns, а между двата филма търси по-сериозни роли в Pacific Heights и One Good Cop. Продължението на Бъртън е още по-мрачно, странно и психологически обсебено от хора, които се крият зад маски.
Кийтън дори предпочита втория филм.
Но същите качества, които го правят толкова интересен, започват да тревожат студиото. Batman Returns е успешен, но е прекалено мрачен и ексцентричен за франчайз, който трябва да продава играчки и да привлича семейна публика.
Бъртън се отдалечава от третия филм. Джоел Шумахер идва с различна визия – по-ярка, по-комерсиална, по-малко обсебена от психологическите рани на Брус Уейн.
Кийтън не напуска веднага. Ходи на проби за костюма. Среща се с Шумахер. Опитва се да разбере накъде отива персонажът.
Но постепенно осъзнава, че спорът не е за цвета на Готъм.
Те спорят защо Батман съществува.
За Кийтън мракът не е декорация. Той е причината Брус да сложи маската.
И когато тази основа изчезва, той си тръгва.
Днес решението лесно може да бъде превърнато в романтична история за артистична принципност. Но в реалността рискът е огромен. Кийтън напуска не просто успешен франчайз. Той напуска най-ясната представа, която Холивуд някога е имал за него.
А когато една индустрия вече не знае как да те продава, талантът невинаги е достатъчен.
Как една кариера може да продължава и въпреки това да започне да изчезва
Първоначално няма катастрофа.
Кийтън прави My Life, където играе терминално болен мъж, записващ послания за неродения си син. Появява се в Much Ado About Nothing. Отново работи с Рон Хауърд в The Paper.
После през 1996 г. идва Multiplicity – почти идеалният филм за талантите му. Кийтън играе претоварен мъж, който се клонира, за да намери време за работата, брака и семейството си. Така актьорът буквално получава възможност да играе няколко версии на Майкъл Кийтън едновременно – детински, уморен, странен, сухо комичен.
Той е чудесен.
Филмът обаче не е достатъчно голям успех, за да промени траекторията му.
И тук се появява проблемът, който ще преследва Кийтън години наред. Холивуд знае, че е забавен. Знае, че може да бъде Батман. Знае, че е способен на сериозна драматична игра.
Но не знае какво точно да прави с всички тези неща едновременно.
Куентин Тарантино вижда нещо интересно в него и го избира за агента Рей Николет в Jackie Brown. Кийтън дори се опитва да го разубеди, но ролята се превръща в едно от най-силните му изпълнения през десетилетието. После повтаря същия персонаж в Out of Sight на Стивън Содърбърг.
Големите режисьори все още го забелязват.
Само че вече рядко строят целия филм около него.
Следват Jack Frost, Desperate Measures, A Shot at Glory, Live from Baghdad, First Daughter, White Noise. Кийтън не изчезва. Просто инерцията постепенно се губи.
И тук историята става по-сложна, защото не всичко е резултат от Холивуд.
Част от отдръпването е негов избор.
„Доктор Не“ и животът, който се случва далеч от Холивуд
Кийтън прекарва много време далеч от Лос Анджелис, особено в Монтана. По-късно признава, че е можел да спечели много повече пари, ако това е било основната му цел.
Но синът му Шон щял да бъде дете само веднъж.
Тази проста истина вероятно обяснява за Кийтън повече, отколкото всяка теория за „провалена кариера“.
В индустрия, където страхът да не бъдеш забравен кара хората да приемат почти всичко, той придобива репутация на човек, който отказва. Дори получава прякора „Доктор Не“.
И все пак самият Кийтън по-късно ще внесе важна корекция в романтичната версия на тази история: много от предложенията, които е отказвал, просто не са били достатъчно добри.
Тоест истината вероятно е някъде по средата.
Той избира живота си. Избира сина си. Избира да не преследва всяка заплата.
Но едновременно с това индустрията постепенно губи представа какво е „филм с Майкъл Кийтън“.
Един любопитен пример е Lost. Кийтън е обсъждан за ролята на Джак Шепърд, когато първоначалната идея е персонажът да изглежда като главния герой и след това да бъде убит още в пилотния епизод.
Точно това му харесва.
Когато концепцията се променя и Джак трябва да остане централен персонаж в дългогодишен сериал, Кийтън се отказва. Матю Фокс получава ролята, а Lost се превръща в телевизионен феномен.
През следващите години Кийтън се движи между поддържащи роли в Herbie: Fully Loaded, The Other Guys, RoboCop и Need for Speed, озвучава герои в Cars и Toy Story 3, получава признание за The Company и прави режисьорски дебют с The Merry Gentleman.
Кариерата продължава.
Но сякаш липсва център.
Докато един ден не пристига сценарий, който звучи почти нахално.
История за някогашна филмова звезда, станала известна като супергерой, която години по-късно се опитва да докаже, че е нещо повече от ролята, с която всички я помнят.
Разбира се, че сценарият попада при Майкъл Кийтън.
Birdman: Когато собственото ти минало се превърне в най-добрата ти роля
Кийтън веднага разбира проблема.
Когато разговаря с Алехандро Гонсалес Иняриту за Birdman, един от въпросите му е дали режисьорът не се подиграва с него.
Не е трудно да разберем защо.
Майкъл Кийтън – бившият Батман – трябва да играе Ригън Томсън, бивша филмова звезда, известна с това, че някога е играла супергероя Birdman.
На хартия звучи почти прекалено очевидно.
Може да бъде евтин мета трик. Два часа намигване към публиката: „Разбирате ли? Той е бил Батман!“
Само че Кийтън отказва да играе ролята като автобиография.
И именно това спасява филма.
Birdman използва обществената представа за Майкъл Кийтън, но самият Кийтън играе срещу нея. Ригън не е негово признание. Той е отчаян, суетен, несигурен човек, който се опитва да убеди света – и вероятно себе си – че някогашната популярност не е била върхът на живота му.
Филмът е и техническо изпитание. Заснет е така, че да създава усещането за един почти непрекъснат кадър. Актьорите трябва да помнят дълги пасажи диалог, да попадат на точните места в точния момент и да се движат в синхрон с камерата.
Кийтън намира това за вълнуващо.
След десетилетия пред камерата той отново е поставен в ситуация, в която трябва да докаже нещо.
И го прави.
Когато Birdman излиза през 2014 г., разказът за „завръщането на Майкъл Кийтън“ става неизбежен. Той печели „Златен глобус“, получава номинация за „Оскар“, а филмът печели наградата за най-добър филм.
Иронията е почти прекалено съвършена.
След години, в които Майкъл Кийтън е свеждан до „бившия Батман“, той се завръща благодарение на роля за човек, който отчаяно се опитва да не бъде свеждан до супергероя, когото някога е играл.
Но истинското доказателство идва след това.
Spotlight доказа, че завръщането не е било трик
Най-лесната грешка след Birdman би била Кийтън да започне да преследва втори Birdman.
Вместо това избира Spotlight.
Контрастът е великолепен.
Където Birdman е истеричен, театрален и постоянно в движение, Spotlight е сдържан, тих и почти документален. Кийтън играе Уолтър „Роби“ Робинсън, редактора в The Boston Globe, който ръководи екипа, разследващ сексуалното насилие в Католическата църква.
Няма нужда да доминира кадъра.
Той наблюдава. Слуша. Реагира. Използва малки жестове.
Истинският Робинсън по-късно описва преживяването да гледа Кийтън като усещане, че вижда себе си в огледало, без да може да контролира отражението.
А Spotlight печели „Оскар“ за най-добър филм.
За втора поредна година Майкъл Кийтън участва във филма, който взема най-голямата награда на вечерта.
Вече не може да се каже, че Birdman просто е използвал хитро миналото му.
Кийтън наистина се е върнал.
Най-после Холивуд разбра какво да прави с него: да не го поставя в кутия
Следва The Founder, където Кийтън играе Рей Крок – търговеца, превърнал McDonald’s в империя.
Това е роля, която използва едно от най-интересните качества на актьора.
Майкъл Кийтън може да бъде чаровен и неприятен почти едновременно.
Може да те накара да се възхищаваш на амбицията на героя му, а няколко минути по-късно да се запиташ защо изобщо си му симпатизирал. При Крок това качество е идеално – мечтата и безскрупулността постепенно започват да изглеждат като две страни на една и съща монета.
След Birdman ролите вече не изглеждат като лутане.
Изглеждат като диапазон.
В Worth той е адвокатът Кенет Файнбърг, натоварен с тежката задача да администрира фонда за компенсации на жертвите на 11 септември. В Dopesick влиза в света на опиоидната криза като лекар от малък град – изпълнение, което му носи „Еми“.
А после се появява и във вселената на Marvel.
В Spider-Man: Homecoming бившият Батман играе Ейдриън Тумс – Лешояда.
Да, шегата практически се пише сама: Батман вече е злодей с птича самоличност.
Но Кийтън не намига към камерата.
Неговият Тумс е спокоен, практичен и точно затова опасен. Особено в сцените, в които заплахата не идва от костюм или специални ефекти, а просто от начина, по който един мъж говори на младия Питър Паркър.
И това може би е най-ясното доказателство колко се е променило положението му.
Някога Холивуд не знаеше какво да прави с Майкъл Кийтън, ако не е комик или Батман.
Сега вече няма нужда да решава.
Завръщането на Батман вече не означава връщане назад
През 2023 г. Кийтън отново облича костюма на Батман в The Flash.
На пръв поглед кръгът се затваря.
Същият актьор. Същият герой. Повече от три десетилетия по-късно.
Лесно би било това да изглежда като отчаян опит за носталгия – като актьор, който се връща към единственото нещо, заради което публиката все още го помни.
Само че междувременно се е случил Birdman.
И Spotlight.
И The Founder.
И Dopesick.
Кийтън вече не се нуждае от Батман, за да доказва, че има значение. Точно затова може отново да бъде Батман.
Подобно нещо се случва и с Beetlejuice Beetlejuice. Кийтън и Тим Бъртън обсъждат завръщането към героя години наред, но идеята има смисъл само ако запази ръчно изработената, странна и леко неправилна природа на оригинала.
Има и прекрасна ирония.
Докато всички останали са остарели, променили са се и са преживели цели животи, Бийтълджус не би трябвало да е научил почти нищо.
Това е част от шегата.
Кийтън се връща към миналото си, но вече не е негов пленник.
Майкъл Кийтън трябваше да спечели една и съща битка два пъти
В началото на кариерата му Холивуд решава, че знае кой е той.
Комикът.
После Тим Бъртън го избира за Батман и хората се възмущават, защото не могат да съчетаят двете представи. Майкъл Кийтън доказва, че проблемът никога не е бил в неговите способности, а в ограниченията на чуждото въображение.
След това обаче успехът създава нова кутия.
Батман.
А когато Кийтън я напуска, постепенно се превръща в нещо още по-неудобно за една индустрия, обсебена от лесните определения – актьор, който може почти всичко, но не пасва на нито една очевидна категория.
Така идват годините, в които не изчезва, но вече не е центърът на разговора.
И тогава Birdman превръща самия този проблем в изкуство.
Може би затова историята на Майкъл Кийтън е по-интересна от стандартната холивудска приказка за възход, падение и завръщане. Защото той всъщност никога не пада по начина, по който обичаме да разказваме тези истории. Няма грандиозен скандал. Няма една катастрофална роля. Няма момент, в който внезапно никой не иска да работи с него.
Има нещо много по-обикновено и вероятно много по-жестоко.
Индустрията просто постепенно губи представа къде да го постави.
А Кийтън отказва да ѝ помогне, като превърне опитите за това в по-лесни.
Той можеше да остане Батман. Можеше да преследва всяка голяма заплата. Можеше да бъде по-присъстващ, по-предвидим, по-пазарен. Вместо това прекарва време далеч от Холивуд, гледа как синът му расте, отказва роли и поема риска една кариера да стане по-тиха.
После, когато шансът идва отново, той не се опитва да избяга от собственото си минало.
Използва го.
Това е голямата разлика между първата и втората половина на кариерата му.
Младият Майкъл Кийтън постоянно се бори срещу етикетите, които му поставят – комик, неподходящ Батман, бивш Батман.
По-възрастният Майкъл Кийтън вече няма нужда да ги отлепя.
Може да бъде Батман.
Може да бъде Бийтълджус.
Може да бъде Рей Крок, журналист, адвокат, лекар или злодей на Marvel.
Етикетите най-после са престанали да бъдат клетка и са се превърнали просто в части от една необичайно дълга кариера.
Майкъл Кийтън трябваше два пъти да убеждава Холивуд, че е много повече от последната роля, с която го помни.
Първия път трябваше да докаже, че забавният човек от Mr. Mom може да бъде Батман.
Втория – че човекът, който някога е бил Батман, все още може да бъде всичко останало.
И в двата случая отговорът се оказа един и същ.
Разбира се, че може.