Има актьори, които цял живот чакат една роля. Има и такива, които получават тази роля прекалено рано – толкова рано, че след това кариерата им започва да прилича на човек, който години наред се опитва да настигне собствената си сянка. Ейдриън Броуди е точно такъв случай.
Когато през 2003 г. той печели „Оскар“ за най-добър актьор с „Пианистът“, е едва на 29 години. До днес той остава най-младият носител на наградата в тази категория. Холивуд обича подобни истории. Млад талант, внезапен триумф, аплодисменти, червен килим, бъдеще, което изглежда предварително написано. Само че животът рядко следва сценария, който индустрията си представя.
Вместо да се превърне в следващия велик актьор за главни мъжки роли на Холивуд, Броуди прекарва следващите две десетилетия в странно междинно пространство. Твърде особен, за да бъде класическа звезда. Твърде талантлив, за да бъде пренебрегнат. Твърде необичаен, за да се впише в калъпа. И така започва една от най-интересните, най-хаотичните и най-недооценените кариери в съвременното кино.
Детето от Куинс, което имитира всички около себе си
Ейдриън Броуди е роден през 1973 г. в Куинс, Ню Йорк, в семейство, в което изкуството не е просто хоби, а почти семейна религия. Баща му е преподавател по история и художник, а майка му – фотограф. Тя по-късно ще разказва, че още като малък синът ѝ се прибирал у дома и започвал да пресъздава хората, които е срещнал през деня – не просто какво са казали, а как са го казали, как са стояли, как са движели ръцете си.
Малко момче, което наблюдава света като детектив и после го пресъздава като актьор.
Преди да мечтае за кино, Броуди прави фокуси по детски рождени дни под псевдонима „Удивителният Ейдриън“. Иронично е, че години по-късно именно любовта му към магията ще го върне към телевизията в минисериала за Хари Худини. Но още тогава става ясно, че за него най-интересното не е да бъде център на внимание, а да се превръща в някой друг.
Той учи в прочутото училище за сценични изкуства LaGuardia в Ню Йорк, появява се в театрални постановки, а още като тийнейджър започва да снима. Ранните му роли не го правят звезда, но изграждат нещо по-ценно – репутацията на млад актьор, който е готов да рискува.
Ролята, която почти унищожава кариерата му, преди да е започнала
В края на 90-те изглежда, че съдбата най-сетне е решила да подаде ръка на Ейдриън Броуди. Той е избран за една от централните роли в „Тънка червена линия“ на Терънс Малик – мащабен военен филм с огромен актьорски състав и амбиции за награди.
За млад актьор това е моментът. Големият пробив. Публицистите вече подготвят корици, интервюта, цяла кампания. Самият Броуди вярва, че това ще бъде филмът, който ще промени живота му.
После отива на ранна прожекция.
И разбира, че почти не присъства във филма.
Малик е изрязал по-голямата част от ролята му. От главен герой Броуди се превръща в присъствие от няколко минути и две реплики. Представете си само шока. Това е все едно да тренираш за маратон, да стигнеш до финала и някой да ти каже, че няма да участваш в състезанието.
Унижението е огромно. Не просто професионално, а лично. Броуди вече е започнал да вярва, че е дошъл неговият момент, а после Холивуд му дръпва килима под краката.
По-късно той ще каже, че може би това все пак е било полезно. Защото славата на 25 години можела да бъде още по-разрушителна. Тогава едва ли го е мислил така. Но съдбата има странен навик да ни дава най-важните уроци по най-болезнения начин.
Преди „Пианистът“: актьорът, който не се страхува да изглежда странно
След разочарованието с „Тънка червена линия“ Броуди не се отказва. Напротив. Започва да избира още по-необичайни роли.
В „Summer of Sam“ на Спайк Лий играе пънк музикант по време на паниката около серийния убиец Синът на Сам. За да се подготви, той се потапя в пънк културата, изучава поведението, стила, жестовете. По време на снимките дори си чупи носа.
В „Oxygen“ настоява да сложи истински брекети вместо фалшиви, защото така персонажът му щял да изглежда по-автентичен. В „Dummy“ научава вентрилоквизъм. В „Bread and Roses“ се внедрява сред реални синдикални активисти. В „Harrison’s Flowers“ играе военен фотограф в Босна.
Това е типичният Ейдриън Броуди. Актьор, който не влиза в роля. Той я обитава. Понякога до степен, която граничи със саморазрушение.
Холивуд обикновено харесва по-лесни за маркетиране лица. Хора, които могат да бъдат описани с едно изречение: „екшън звезда“, „романтичен герой“, „новият Том Круз“. Броуди никога не е такъв. Той е твърде висок, твърде слаб, твърде особен, с лице, което не изглежда като излязло от каталог, а като нарисувано от художник, който обича странните линии.
И именно това го прави толкова интересен.
„Пианистът“ и цената на една велика роля
После идва „Пианистът“.
Историята вече е почти легендарна. Повече от 1400 актьори се явяват на прослушване за ролята на Владислав Шпилман – полски пианист, оцелял във Варшавското гето по време на Втората световна война. Роман Полански вижда Броуди в „Harrison’s Flowers“ и решава, че това е неговият човек.
Оттам нататък започва трансформация, която е достойна за свой собствен сценарий.
Броуди учи пиано по четири часа на ден. Отслабва с над 13 килограма за шест седмици. Храни се почти само с варени яйца, малко пилешко и зеленчуци. Продава колата си. Напуска апартамента си. Спира телефона си. Изолира се от света.
Той не иска просто да изиграе човек, който губи всичко. Иска самият той да почувства какво е да изгубиш всичко.
Това е едновременно впечатляващо и тревожно. Има нещо почти опасно в начина, по който Броуди се хвърля в ролите си. Сякаш не играе персонажи, а временно се отказва от собствения си живот, за да живее техния.
Резултатът е едно от най-силните актьорски превъплащения на XXI век. В „Пианистът“ Броуди не просто изглежда пречупен. Той носи в очите си онази особена смесица от ужас, вина, надежда и празнота, която не може да бъде научена в актьорски курс.
Когато печели „Оскар“, той самият не вярва, че това е възможно. Дори няма подготвена реч. Излиза на сцената, целува Хали Бери по начин, който по-късно ще стане почти толкова известен, колкото самата награда, и се превръща в най-младия носител на „Оскар“ за главна мъжка роля.
Само че тук идва парадоксът.
„Пианистът“ не е началото на кариерата му. Той се превръща в нейния връх.
Холивуд и невъзможната задача да превърне Броуди в звезда
След „Оскар“-а Холивуд решава, че знае какво да прави с Ейдриън Броуди. Или поне така си мисли.
Големите студиа искат да го превърнат в главния герой. Започват да му предлагат по-големи, по-комерсиални филми. Само че има един проблем – Броуди никога не е бил създаден за класически блокбъстър.
Той участва в „The Village“ на М. Найт Шаямалан, но не в главната роля. После идва „The Jacket“, мрачен и странен психологически трилър, който днес има култов статут, но тогава се проваля.
Най-големият залог е „Кинг Конг“ на Питър Джаксън. Огромен филм. Огромен бюджет. Огромни очаквания. На теория това трябва да бъде моментът, в който Ейдриън Броуди най-после се превръща в истинска холивудска звезда.
Но филмът не носи това, което студиото иска. Публиката го харесва, критиците също, но приходите не оправдават чудовищния бюджет. А в Холивуд има една стара поговорка: няма значение дали си добър, ако в крайна сметка приходите не изглеждат достатъчно добре.
Изведнъж Броуди се оказва в капан. Той вече не е просто талантлив драматичен актьор. Но и не е типичният главен герой, когото студията могат да сложат на плакат и да продадат лесно.
Твърде сериозен за романтична комедия. Твърде странен за екшън франчайз. Твърде особен за Холивуд.
Между Уес Андерсън, „Predators“ и най-странните кариерни завои
Ако Холивуд не знае какво да прави с теб, понякога остава само едно – да правиш каквото искаш. Точно това прави Ейдриън Броуди през следващите години.
Той започва работа с Уес Андерсън – режисьор, който може би по-добре от всеки друг разбира колко ценна е странността. В „The Darjeeling Limited“ Броуди играе един от тримата братя, които пътуват из Индия след смъртта на баща си. За първи път от години му позволяват да бъде смешен.
Това е важно. След „Пианистът“ всички го виждат само като мрачен, страдащ, драматичен актьор. А той има чувство за хумор, абсурд, самоирония. Уес Андерсън отключва тази част от него.
Но паралелно с това Броуди започва да прави все по-непредсказуеми избори. Играе тореадор, измамник, продуцент, учен, гангстер. Появява се в филми, които никой не гледа, и в други, които критиците направо унищожават.
В един момент дори участва в „Giallo“ – филм, толкова лошо приет, че самият Броуди съди продуцентите. После идва „Predators“, където настоява да играе главната роля, вместо по-очевидния избор – учения в екипа.
На хартия това изглежда нелепо. Ейдриън Броуди като екшън герой? Човекът от „Пианистът“ срещу извънземни ловци?
И все пак работи.
Той качва мускули, променя физиката си и доказва, че може да бъде убедителен дори в жанр, за който никой не би го избрал. Не защото внезапно е станал Арнолд Шварценегер, а защото носи нещо друго – интелигентност, напрежение, усещане, че този човек оцелява не със сила, а с инстинкт.
Годините, в които изглеждаше, че всичко е свършило
Началото на 2010-те е най-трудният период в кариерата му.
Той участва в китайски продукции, в евтини трилъри, в странни филми, които минават почти незабелязано. Появява се дори в една от най-ниско оценените комедии в историята. Кариерата му започва да прилича на разхвърляно чекмедже – тук има нещо интересно, там има нещо странно, но липсва посока.
Мнозина започват да го сравняват с Никълъс Кейдж. Не защото са еднакви като актьори, а защото и двамата изглеждат като хора, които приемат роли по логика, разбираема само за тях.
И все пак дори тогава Броуди никога не изглежда безразличен. Това е може би най-любопитното нещо в него. Той може да участва в посредствен филм, но никога не играе посредствено. Дори в най-лошите си проекти той продължава да търси нещо истинско.
После се отдръпва. Започва да рисува. Изчезва за известно време. Сякаш има нужда да си поеме въздух, далеч от шумната индустрия, която толкова дълго се е опитвала да го направи нещо, което не е.
Телевизията, която тихо върна Ейдриън Броуди към живота
И тогава се случва нещо любопитно. Не киното, а телевизията започва да спасява кариерата му.
Първо идва ролята на Худини – перфектна за човек, който като дете е правил магически номера. После се появява в „Peaky Blinders“ като Лука Чангрета и влиза в сериала като човек, който не просто краде сцени, а направо ги конфискува.
С елегантен костюм, ледено спокойствие и заплашителна усмивка той изглежда така, сякаш е роден да играе мафиот.
Следват „Succession“, където прави едно от най-запомнящите се гостувания в сериала, и „Winning Time“, в който играе Пат Райли.
Това вече не е младият актьор, който се опитва да оправдае очакванията след „Оскар“. Това е зрял артист, който най-после е приел, че не трябва да бъде ничия представа за звезда.
„Бруталистът“ – ролята, която го чакаше 20 години
После идва „Бруталистът“.
И всичко си идва на мястото.
Във филма Броуди играе Ласло Тот – унгарски архитект, оцелял от Холокоста, който емигрира в Америка и се опитва да изгради нов живот. Още от описанието личи защо това е роля, написана сякаш специално за него.
Човек, носещ болка. Човек, който живее между два свята. Човек, който трябва да бъде едновременно крехък и силен.
Освен това историята е дълбоко лична за Броуди. Майка му е унгарка. Семейството му има пряка връзка с травмите, за които филмът говори. Той използва акцента на дядо си. Внася в ролята нещо, което не може да бъде изиграно механично.
Когато гледаш „Бруталистът“, имаш чувството, че виждаш не актьор, който се опитва да повтори успеха на „Пианистът“, а човек, който най-после е намерил ролята, за която е бил създаден.
И когато печели втория си „Оскар“, повече от двайсет години след първия, това не изглежда като завръщане.
Изглежда като закъсняло признание.
Защото Ейдриън Броуди никога не е преставал да бъде велик актьор. Просто на Холивуд му трябваха двадесет години, за да разбере какво да прави с него.
И може би най-ироничното в цялата история е, че кариерата му никога не е имала нужда от нова посока. Имала е нужда само от правилната роля.
А понякога правилната роля идва не когато си млад, гладен и готов да покориш света, а когато вече си преживял достатъчно, за да разбереш какво всъщност искаш да кажеш.
Споделете в:
Discover more from Зад Маската на Славата
Subscribe to get the latest posts sent to your email.