В началото на 90-те Крис О’Донъл изглеждаше като сигурен залог. Млад, фотогеничен, възпитан, с онова излъчване на „добро момче“, което студията обичат да поставят в центъра на големите си проекти. Докато други актьори се лутаха между прослушвания и случайни роли, той вече се появяваше редом до носители на „Оскар.“ Още на 19 години влиза в голямото кино, а участията му във филми като Fried Green Tomatoes го поставят под светлината на прожекторите.
После идва 1992 година и Scent of a Woman. Филмът, който променя всичко. Ал Пачино взима „Оскар“, но младият Крис не остава в сянка. Той печели номинация за „Златен глобус“ и вниманието на индустрията. На кастинга е предпочетен пред имена, които по-късно ще доминират Холивуд – Леонардо ДиКаприо, Мат Деймън. Тогава изборът изглежда логичен. Крис е „правилният човек.“ Баланс между невинност и увереност.
Скоро след това School Ties затвърждава статута му на обещаващ талант. Медиите го включват в списъци с най-красивите хора. Режисьори го търсят. Предложения валят. Всичко изглежда като добре подреден сценарий. Но Холивуд рядко следва предначертания път.
Грешният завой: „Тримата мускетари“ и първите съмнения
От всички сценарии, които получава, О’Донъл избира The Three Musketeers. По онова време проектът изглежда като начало на трилогия с подкрепата на голямо студио. На хартия – обещаващо. На екран – разочарование.
Филмът не оправдава очакванията. Критиците са хладни. Публиката – също. А Крис получава номинация за „Златна малинка.“ Това не е просто лоша рецензия. Това е първата пукнатина в образа на „сигурния избор.“
Интересното е, че той започва да отказва роли. Основно комедии, които не му се струват убедителни. Може би още тогава се опитва да контролира посоката си. Но в Холивуд контролът често е илюзия.
Робин и илюзията за непобедимост
След кратка пауза, Крис се явява на кастинг за Batman Forever. Отново надделява над силна конкуренция. Филмът печели над 300 милиона долара при бюджет от 100. Публиката харесва неговия Робин. Студиото дори започва работа по самостоятелен филм за героя.
Хонорарите скачат. За Mad Love получава 1.5 милиона долара, за The Chamber – 4 милиона. Това вече е друга лига. Но високите хонорари носят и по-голям риск.
The Chamber, адаптация по Джон Гришам, изглежда като сигурен хит. Почти всеки филм по негов роман през 90-те е успешен. Този не е. При бюджет от 50 милиона, приходите са едва 22. Провалът е шумен. Критиките – тежки.
„Батман и Робин“ и митът за катастрофата
Мнозина посочват Batman & Robin като началото на края. Истината е по-сложна. Да, филмът е критикуван. Да, Крис отново получава номинация за „Златна малинка.“ Но кариерите на Джордж Клуни, Арнолд Шварценегер и Ума Търман продължават. Никой не изчезва от картата.
По-големият удар идва зад кулисите. По време на снимките О’Донъл отказва главната роля в Men in Black. Решение, което по-късно нарича най-голямата си грешка. Представете си алтернативната реалност. Вместо Уил Смит, на плаката стои Крис О’Донъл. Щеше ли филмът да е същият феномен? Никой не знае. Но възможността е пропусната.
Същевременно е сред основните кандидати за главната мъжка роля в Titanic. В крайна сметка Джеймс Камерън избира Леонардо ДиКаприо. Историята се пренаписва. Името на Лео става световен символ. А Крис остава „онзи, който почти беше“.
Понякога кариерата не се срива с гръм. Понякога се разминава с влака на правилния момент.
„Ергенът“ и етикетът „боксофис отрова“
През 1999 г. той се завръща с The Bachelor. Студиото инвестира 51 милиона долара – огромна сума за романтична комедия. Очакванията са високи. Резултатът – болезнен.
Критиците са безмилостни. Разочарованието на студиото пада основно върху него. Започват слухове, че е „боксофис отрова.“ Дори при промотирането на филма Вертикална Граница има опити името му да бъде изместено от маркетинговите материали.
Той усеща, че това е последният му шанс. Изпълнява почти всички каскади сам. Филмът стартира прилично, но срещу него излиза Корабокрушенецът с Том Ханкс. Сравнението е безмилостно. В САЩ приходите от Vertical Limit са 69 милиона. Световно – повече, но не достатъчно, за да промени наратива.
О’Донъл отново се отдръпва от Холивуд.
Забравата и телевизионният обрат
Следва период на колебливи проекти. 29 Palms излиза директно на видео. Предложенията намаляват. Някои сериали, в които участва като водещ актьор, са сваляни още преди края на първия сезон.
И тогава идва телевизията, този път по-сериозно. NCIS: Los Angeles се превръща в стабилна платформа. Над 300 епизода. Постоянство. Лоялна публика. Не е червеният килим на 90-те, но е кариера с устойчивост.
Понякога успехът не е експлозия, а маратон.
Личните битки зад кадър
През 2010 г. получава тежка травма на гърба, налагаща операция. Възстановяването отнема месеци. През 2014 г. губи баща си. Същата година преминава и през правен спор, решен извън съда. През 2017 г. най-малкият му син се сблъсква със сериозно заболяване, от което впоследствие се възстановява.
Тези събития не попадат на кориците така шумно, както боксофис цифрите. Но оформят човека зад ролите. О’Донъл говори открито за важността на семейството и баланса. В свят, в който егото често е по-силно от разума, той избира стабилността.
Генетика, късмет и тайминг
Някои анализатори твърдят, че загубата на „момчешкия“ му външен вид е изиграла роля. В Холивуд външността често е валута. Но да се сведе всичко само до килограми и черти е несериозно.
По-скоро историята на Крис О’Донъл е за тайминга. За решенията, взети в грешния момент. За проектите, които изглеждат правилни, но не намират публика. За филмите, които отказваш, без да знаеш, че ще се превърнат в културни феномени.
Ако беше приел Men in Black. Ако беше станал Джак в Titanic. Ако проектът на Камерън за Spider-Man беше реализиран. „Ако“ е най-коварната дума в кариерата на един актьор.
Наследството на един „почти“
Днес Крис О’Донъл не е лицето на мегахит от ранга на Titanic. Не е и трагичен пример за пълно изчезване. Той е нещо по-интересно. Актьор, който преживява възход, грешки, пропуснати шансове и намира ново равновесие.
В началото беше символ на обещание. После стана пример за пропусната възможност. А накрая – за устойчивост.
Холивуд обича историите за грандиозен триумф и драматичен срив. Историята на Крис О’Донъл не е нито едното, нито другото. Тя е по-човешка. Понякога печелиш кастинга. Понякога губиш ролята на живота си. А понякога просто продължаваш напред, далеч от шума, със стабилна работа и семейство, което те чака у дома.
И ако това не е успех, какво е?
Споделете в:
Discover more from Зад Маската на Славата
Subscribe to get the latest posts sent to your email.