Хората наистина харесват Ерик Бана.
Това никога не е било под въпрос.
Виждаше се още в Мюнхен, където зрителите инстинктивно заставаха на негова страна, въпреки че филмът отказваше да предложи ясни герои и злодеи. Чуваше се и при Троя, когато немалко хора тайно стискаха палци за Хектор, макар сценарият упорито да настоява, че Ахил е звездата. Около Бана винаги е имало странно притегляне. Той не търси вниманието. Не играе „на показ“. Просто е там, върши си работата и накрая се оказва човекът, когото помниш най-добре, когато тръгнат финалните надписи.
И точно това прави кариерата му една от най-странните в съвременния Холивуд.
Поредица от филми с големи режисьори, солидни бюджети и постоянна симпатия от публиката.
И въпреки това – почти никакви чисти победи в боксофиса.
Това е историята как един от най-харесваните актьори в киното постоянно се движеше на крачка от успеха, без никога да истински да опита вкуса му.
От шегите в кръчмата до телевизионния ефир
Пътят на Ерик Бана към Холивуд не започва с актьорска школа или влиятелни родители. Започва в Австралия, с дълга фамилия, която никога не би се побрала на киноафиш, и с поредица от обикновени работни места, без каквато и да е връзка с киното. Истинската му фамилия, Банадинович, е съкратена по необходимост, не от суета. Просто е по-лесно така.
Както много австралийски тийнейджъри от неговото поколение, Бана израства с Mad Max и усеща онова първично вдъхновение. Само че вдъхновението не плаща сметки. За известно време, той работи каквото намери. В супермаркет. Като мие коли. Като барман. Именно зад бара, докато сипва бири и ръси шеги, нещо щраква. Хората се смеят. Задържат се. И някой го забелязва.
Австралийските пъбове имат странния навик понякога да се превръщат в сцени за откриване на таланти. Бана минава от шеги за бакшиши към стендъп, а после към телевизията, където умението му да прави имитации го изстрелва бързо нагоре. Сталоун. Шварценегер. Том Круз. Дори местни телевизионни водещи не са пощадени. Той има ритъм. Има усет. Има онова рядко качество, което комиците търсят с години – спокойствие, съчетано с острота.
Това води до The Eric Bana Show.
И почти толкова бързо – до края му.
Ниски рейтинги слагат точката през 1997 г. Утешителната награда е комедиен приз и тихото осъзнаване, че телевизионната популярност, особено скечовата, може да изчезне за една нощ. Бана сменя посоката. Киното го вика. Само че не веднага.
„Chopper“ и силата да заложиш всичко
Ако ранната кариера на Бана е била за смях, Chopper е за пълна трансформация.
Когато филмът излиза през 2000 г., Бана вече е в началото на трийсетте – възраст, в която Холивуд обикновено започва да затваря врати, не да ги отваря. Ролята на Марк „Чопър“ Рийд променя това. Не защото филмът е бляскав, а защото Бана се разтваря в образа.
Той качва килограми. Много килограми. Стига до 106, хранещ се с всичко, което попадне пред очите му. Прекарва часове в грим, за да възпроизведе татуировки, които сами по себе си разказват живот. Не търси чар. Търси нещо по-грубо и по-първично, достатъчно, за да накара зрителите да се чувстват некомфортно.
Самият кастинг се случва по странен начин. Истинският Чопър Рийд вижда Бана по телевизията и решава, че точно този комик е човекът, който трябва да го изиграе. Убеждава режисьора Андрю Доминик. Доминик се съгласява, а останалото е история.
Chopper става хит в Австралия. Печели пари. Печели внимание. Изстрелва Доминик към филми като Убийството на Джеси Джеймс и Killing Them Softly. Но още по-важно – показва Бана като актьор, който е готов да експериментира и да изгори комфорта си до основи.
Тази готовност ще му отвори врати.
И едновременно с това, ще го вкара в цикъл, от който никога няма да излезе напълно.
Ридли Скот, Ръсел Кроу и почти-алфа пътят
Ръсел Кроу гледа Chopper точно когато Ридли Скот го преследва след Гладиатор. Скот иска Кроу навсякъде, във всичките си филми. Кроу не може да е навсякъде. Или просто не иска да лети до Мароко. Каквато и да е причината, по време на разговор между двамата, името на Бана изскача.
Така се стига до Black Hawk Down.
Филмът не превръща Бана в звезда, но прави нещо също толкова важно. Поставя го в проект на Ридли Скот на ранен етап в холивудската му кариера. Това значи доверие. Значи, че си „в играта“.
Вероятно точно този филм го поставя и в полезрението за xXx. Роля, която в крайна сметка превръща Вин Дизел в глобален екшън бранд. Бана отказва. Вместо това, избира малка австралийска комедия, The Nugget, с приятели от старите дни.
За едни, това е артистична лоялност. За други – пропуснат влак. Дизел става Ксандър Кейдж. Бана остава просто Ерик Бана.
Само че блокбъстърът така или иначе го намира.
Hulk: зеленият риск
Проектът Hulk обикаля Холивуд с години, влачейки след себе си пренаписвани сценарии и изоставени идеи. Режисьори идват и си отиват. Актьори бягат. Някои дори не пробват.
Анг Лий поема проекта след Crouching Tiger, Hidden Dragon и ясно заявява намеренията си. Това няма да е стандартен комиксов спектакъл. Ще има трагедия, митология и класически ужаси. Мнозина се плашат.
Бана не. Той не е заклет фен на комиксите, но обича стария телевизионен сериал. Ролята идва с огромен бюджет и ниво на видимост, което кариерата му дотогава не е познавала. Той казва „да“.
Филмът стартира силно. После се срива.
Критиките са сурови. Публиката се отдръпва.
Странното е, че това почти не засяга Бана. Повечето оплаквания не са насочени към него. Вместо да го потопи, Hulk го утвърждава като сериозен актьор, способен да носи тежест. И точно това привлича вниманието на един конкретен човек.
Брад Пит.
Троя и проклятието да си прекалено харесван
Когато Троя се задава на хоризонта, Бана не е очевидният избор за Хектор. Поне на пръв поглед. Режисьорът Волфганг Петерсен първоначално не разбира защо би избрал бивш комик, играл престъпник с бирено коремче и златни зъби. После Бана влиза в стаята. И съмнението се изпарява.
Ерик избира Хектор без колебание. Не иска Ахил. Не иска златното момче. Иска мъжа, който носи тежестта на целия град и знае, че битката е загубена, но въпреки това излиза напред.
Публиката го усеща.
Някъде по пътя, Хектор се превръща в емоционалния център на филма. Хората го харесват. Съчувстват му. Уважават го. Брад Пит по-късно се шегува, че предложението му за Бана се е обърнало срещу него, защото зрителите постоянно хвалели Хектор, а Ахил изглеждал по-малко внушителен.
Снимките са физически изтощителни. Тренировки. Конна езда. Повторения. После идва и кола маската. Бана, като най-косматият от актьорите, си пати най-много. Пит също страда, като в един момент къса ахилесовото си сухожилие в сцена, достойна за ироничен мит.
Филмът печели много пари. Отзивите са смесени. Пит и Орландо Блум публично признават, че не обичат ролите си. Бана излиза почти недокоснат. Дори издигнат.
И още преди премиерата, Стивън Спилбърг вече го търси.
Мюнхен и върхът на престижното кино
Спилбърг не се натъква на Бана чрез Chopper. Открива го чрез Hulk. Те се срещат на снимачната площадка на The Terminal и разговорът на летището води директно до Мюнхен.
Филмът не е финансов хит, но печели уважение, номинации и сериозни похвали. Бана носи историята със сдържаност и тежест. На снимачната площадка той и Спилбърг насърчават Даниел Крейг да приеме ролята на Джеймс Бонд, тихо променяйки киноисторията.
В този момент, кариерата му изглежда стабилна. Не експлозивна. Но сигурна. После започва бавният спад.
Когато късметът се изчерпва
Lucky You се проваля зрелищно. Romulus, My Father минава незабелязано. The Other Boleyn Girl оцелява без шум. Funny People разочарова.
The Time Traveler’s Wife печели пари, но не достатъчно. Star Trek е финансов успех, но Бана е толкова неузнаваем, че присъствието му почти не носи дивиденти.
Следват Hanna, Deadfall, Closed Circuit. Някои потъват напълно. Други просто не стигат никъде. Дори Lone Survivor не променя нищо – Бана е в поддържаща роля.
Къде е Ерик Бана днес?
Днес Бана работи там, където натискът е различен. В стрийминг платформи. В сериали. В проекти, които не живеят и умират от първия уикенд. The Dry намира своята публика. Netflix продължава да го кани.
На 56 години той все още изглежда стабилен. Все още е убедителен. И все още е харесван.
Може би точно това е урокът от кариерата на Ерик Бана. Че звездният статут не винаги е въпрос на доминация. Понякога е въпрос на издържливост. Да бъдеш актьорът, за когото хората си мислят с добро, дори когато филмът около него се разпада.
Ерик Бана никога не стана най-голямата звезда в залата.
Той стана човекът, когото публиката иска да види отново.
А в индустрия, която забравя бързо, това може би е най-рядката победа от всички.
Споделете в:
Discover more from Зад Маската на Славата
Subscribe to get the latest posts sent to your email.