Мел Гибсън не винаги е бил холивудският изгнаник, за който масово се говори днес. В края на 90-те той беше на върха. Човек, който спечели награди ‘Оскар’ както като актьор, така и като режисьор. Истински артист, който продаваше филми само с името си. Един от малкото в индустрията, които имаха пълен картбланш да реализират какъвто си поискат проект, при това по начин, по-който на тях им харесва. Не той се молеше на студия и продуценти, а те на него. Имаше слава. Пари. Творческа свобода.
Но зад цялата тази фасада, Гибсън се разпадаше. Пристрастяване. Депресии. Саморазяждащи съмнения. Той призна по-късно, че е бил кух отвътре. Че се е чувствал откъснат от света и опасно близо до ръба. Когато камерите спираха да снимат, неговите демони изплуваха на повърхността. В един от най-тежките си моменти, когато се чувства тотално обезверен, той коленичил и помолил за помощ. Не режисьори. Не психиатри. Не продуценти.
А Бог.
Това го връща към вярата от детството му. И докато се гмурка отнов и отново в Светото Писание, едно зрънце покълва в съзнанието му. Идея на направи филм. Но не какъв да е, а Филмът. Разпятието на Исус Христос. Както винаги си го е представял – сурово. Брутално. Без филтър.
И тук миналото му се смесва с изкуството му.
Той израства в дом, в който антисемитските възгледи са част от ежедневието. Баща му – Хътън Гибсън – открито отричал Холокоста и вярвал във всякакви конспирации за еврейската власт и влияние. Дали Мел го е искал или не – тези възгледи се превърнали във фон. Станали част от неговия вътрешен архив. И съвсем разбираемо, се просмукват и в творчеството му.
Страстите Христови и бурята
Когато Страстите Христови излезе през 2004-та, предизвика истински трус в Холивуд. Филмът стана най-успешният R-rated хит в историята на киното. Приходи за стотици милиони.
Но овациите бяха засенчени от лавина от критики. Много хора твърдяха, че лентата представя евреите като злодеи, които носят отговорност за смъртта на Христос. Религиозни учени. Еврейски организации. Колеги от индустрията. Мнозина казваха, че Гибсън подклажда вековни предразсъдъци.
Гибсън твърдеше, че сюжетът стриктно следва Евангелията, а не ги пренаписва. Само ги визуализира. Публично той се дистанцираше от мнението по въпроса на баща си. Казваше, че го обича, но не споделя всички негови възгледи. Много критици не му повярваха. Те виждаха филма като неговият личен прочит, а е като исторически.
Последствията бяха катастрофални. Холивудските студия затвориха вратите си за Гибсън. Имиджът на Джим Кавийзъл – актьорът, който игра Христос – също пострада. Кариерата му застина, но въпреки, че Гибсън го беше предупредил за възможните последствия предварително, Джим почувства призвание да се отзове.
А за самият Мел, това бе като предателство от страна на цялата система. Почувства се гонен, наказан, маргинализиран. За това, че според него е казал ‘истината.’ Тъмнината се задълбочи. И малко по-късно той избухна публично.
Скандалът с ареста
2006-та. Малибу. Спира го полицейска кола заради шофиране в нетрезво състояние. И тогава той се пропуква на глас. Пиян. Агресивен. Непремерен. Крещейки, че евреите са ‘виновни за всички войни на света.’
На следващия ден, заглавията на медиите по цялата планета гърмяха. Какъвто и остатък от съмнение да е имало относно вижданията му – отлетя. Той се извини след това. Каза, че не отразяват неговото истинско лице. Но щетите вече бяха нанесени. Маската – според много хора – падна.
Историческият филтър, през който той гледаше
Гибсън беше формиран от истории за масовата еврейска миграция в САЩ от 1880 до 1920. Повече от два милиона евреи бягат от Руската империя. Бягат от ограниченията и забраните на Майските Закони за местожителство и работа. Следват шанс за по-спокоен живот.
Пристигат в Америка бедни но амбициозни, и се превръщат в сърцето на тогавашната текстилна индустрия. Това по онова време било като да попаднеш на нефт в задния двор. Капитала ,който генерират, инвестират във вече създадените от ‘местните’ еврейски семейства финансови институции. Броят на евреите в края на 20-те години на миналия век в САЩ нараства до над 3 милиона при общо население от 70 милиона.
Това поражда завист. Подозрения. Конспирации. За част от обществото, този успех изглежда като координиран заговор. Не като резултат от честен труд. Еврейската общност успява да наложи контрол над финансовия сектор, създава Холивуд като индустрия и започва да слага свои представители на ключови позиции в политиката.
Точно такива тълкувания беше чувал Мел от баща си. Пречупени през неговата призма. И това се превърща в очила, през които Гибсън гледаше на историята, а в последствие и на собствената си битка в Холивуд.
Изкуство. Вяра. Гняв.
За Гибсън, Страстите Христови не беше просто кино. Това бе изповед. Той споделяше: ‘Моите собствени грехове са толкова големи, че заради тях първо биха забили пироните на кръста.’ Той носеше огромна вина вътре в себе си. И вярваше, че изкуството може да бъде неговото изкупление.
Но в неговия случай, изкуплението се сблъска с възмущението към една определена група, която според него самия, тенденциозно му затръшва всички врати под носа. Когато индустрията му обърна гръб след филма, той не го прие като нормална професионална реакция, а като назидание. И тази негова интерпретация, затвърди в съзнанието му всички онези истории, които беше чувал като дете.
Падение и повторно изплуване
Годините след 2006-та бяха жестоки. Репутацията му рухна. Партньорства се разпадаха. За известно време изглеждаше, че с Мел Гибсън е свършено. Но той има психика, която не се огъва лесно.
През 2016 се завръща с режисурата на Възражение по съвест. Филмът е приет добре. Получи номинации. Някои си казаха – талантът може пак да изплува. Макар и временно.
Но петното не изчезна. И до днес името му остава свързвано със скандала. С бащината идеология. С въпроси за границата между лични убеждения и творчество.
Човек, който е във война със себе си
Къде стои Мел Гибсън днес като символ?
От една страна – вярващ мъж, който търси смисъла и отчаяно иска изкупление.
От друга – човек, който носи в себе си наследени идеи, които в моменти на гняв изригват на повърхността като вулкан.
Гениален и разрушителен едновременно.
Неговият случай поставя трудни въпроси.
Може ли един артист да бъде едновременно блестящ и предубеден?
Може ли вярата едновременно да лекува и да провокира омраза?
И каква отговорност носи един човек за вижданията си, които са му били втълпени от родителите му?
Мел вероятно никога няма да отговори на тези въпроси публично. Но няма и нужда. Неговата кариера вече даде отговора. Неговите филми, неговите думи, неговите действия – те формират образ, разкъсван между желанието за спасение и яростта.
И тук е иронията. Трагедията. Финалната точка.
Отвъд океана, Мел Гибсън вероятно няма да бъде запомнен с вдъхновяващите истории, които създаде на екрана, а с предразсъдъците, от които не успя да избяга.